Беседа на известния гръцки духовник отец Николаос Лудовикос – академичен преподавател

Беседа на известния гръцки свещеник отец Николаос Лудовикос – академичен учител и изтъкнат откривател в региона на православното богословие и логика на психиката. 

(Михаил Васильевич Нестеров, „ Несение Креста “, 1924, Государственная Третьяковская галерея, Москва)

Няма към този момент иудеин, ни елин; няма плебей, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; тъй като всички вие едно сте в Христа Иисуса

Всички вие сте едно. Другият е друг и значимото е, че е едно с мен, че го схващам като подарък. Другият е подарък за мене – това е тайната тук.

Всички тези неща са истинни единствено по една причина и по един метод – хората сме подарък и признание един за другиго и по този начин другият в действителност може да стане твой член и ти негов член. Тази велика загадка, да бъдат всички едно – думи на Христос – както ние сме едно. Да си едно с другия е ужасно – не смееш по-късно да го нараниш, а можеш единствено да му благотвориш. Кой би взел трион самичък да си среже ръката? Това да си едно с другия значи, че към този момент не можеш да му сториш зло, а искаш да му благотвориш и даже да се правиш на малоумен поради него, даже да се правиш на глупак. „ Идиот ”, какъв брой прекрасен разказ на Достоевски, единствено „ идиоти ” могат да бъдат всички, които схващат нещата, за които в този момент приказваме във връзка със светската изтребителна логичност. Тя е човекоядна логичност, единият постоянно се подготвя да изконсумира другия. Ако си едно с другия, не можеш да направиш това, единствено тогава не можеш да му сториш зло. Както някои остарели филми, в които хората бяха толкоз благородни между тях, че си казваш: „ би трябвало да са идиоти, единият не желае да засегне другия, даже един пестник не желае да му удари “. В американските филми имат единствено пердах, пердах, убийства и нищо друго!, тъй като е едно общество с параноичен конфронтация, и ние го имаме, само че тук е по-слаб, оставяш другия на неговото безумство. В англосаксонските страни конкуренцията е толкоз огромна, че другият усеща потребност да стане самолюбив. Затова имаме и дългите CV-та, в които има какво ли не. Тоест една голяма опция да мога да изтребя другия, с цел да оцелея, тъй като, в случай че не го изтребя, няма да оцелея. Това точно предават на дребното дете, че в случай че вероятно убиеш всички, най-после ти ще оцелееш. И давай, след 500-600 жертви във всеки филм оцелява окървавеният воин, който търси повода за какво е станало това, което е станало. С други думи тук имаме този безпорядък, за който говорихме.

Ако пък вие сте Христови, тогава Авраамово семе сте, и по заричане наследници

Съществува едно заричане, „ нотариален акт ”, в който се споделя, че си правоприемник на доста огромно завещание. Казва ти: внимавай, това е голямо завещание. Какво е това завещание? Виждали сме го в живота на светците, на модерни светци, които отсам живеят това завещание – велики харизми, висши положения, чудеса, неща, които, в случай че ги игнорираш, няма да знаеш защо приказваш, просто не знаеш по коя причина е станало Въплъщението, по коя причина съществува Църквата, това е и царството – наследството, за което говорихме. Примерно седиш и гледаш по какъв начин e станала битката при Маратон, както споделяше св. Порфирий. Той виждал това в Светия Дух. Вижте какво нещо е царството Божие и по какъв начин ще бъдем в миналото, в случай че го желаеме. Царството Божие ще бъде положение, в което ще гледаме един другиго и няма да се отегчаваме, само че това е друга история; както един влюбен не се отегчава. Ако си влюбен, скучаеш ли? Не. Ако любовта изчезне, по-късно от всичко се отегчаваш. Така е, царството Божие е висша обич. Бог открива цялата безкрайна хубост и красота, която е безконечна, Негова, и твоята и на другия, която нашата подлост скрива от нас.

Виждаш някоя майка, която обича детето си, тя казва колко хубаво дете! Един татко ми споделяше за своето 1-2 годишно дете и ми изброяваше какъв брой заболявания има. И си казваш: „ виж какво прави любовта! “ Любовта ти дава мощ да понасяш разтърсващи неща (страдания), които в действителност съществуват и ги виждаш. А ние не виждаме това, затворени сме в себе си, в нашия безпорядък и гледаме да употребим другия. Чувате ли вие, които сте по-млади? Които имате фантазии и така нататък? Единият гледа да използва другия. И не би трябвало да го обвиняваш, тъй като и ти тръгваш да направиш същото с него. Друго е зрелостта, друго е любовта. Това не става с щракане на пръсти, тъй като ненадейно сме разменили погледи и нещо е станало. Нещо е станало означава нищо не е станало…

Казвам още: наследникът, докле е непълнолетен, с нищо се не отличава от плебей, въпреки и да е стопанин на всичко

По нищо не се различаваш от един плебей. Наследникът на царя е като плебей, тъй като е младенец. Вземете детенцето на един император и му кажете: ти си цар! То ще ти каже: „ Подай ми играчката! Не разбирам какво ми приказваш! “ Няма да ти го каже по този начин, само че просто не схваща. Но е под настойници и домоуправители до избрания от бащата период, които го управляват, с цел да може да в миналото да стане зрял, с цел да може да познае татко си, бидейки зрял. Сега е неузрял, по тази причина е младенец, по тази причина не схваща нищо и като че ли не съществува като правоприемник. Това нещо става при мнозина от нас. В Църквата сме като плебеи и младенци. На нас това обаче ни е комфортно, тъй като споделяме добре, Бог съществува, виждаме чудесата, нещо става. Това обаче може да ме затвори, аз да имам персонални критерии – това е великата загадка на епохата, за чието образуване са били нужни епохи. Тази религия в персоналната достоверност стартира от 18-ти век, религия в това, че аз имам истината в себе си, имам природата, която приказва и желае да бъде задоволена. Това са неща от Просвещението, след Просвещението се откриват персоналните критерии, имам право да ги имам и те имат полезност. Мога да имам и Бога и да съм секуларизиран, както е в американското общество. Бог е извънредно потребен и е извънредно потребно да не Го влагам в живота си, когато не желая. Да Го имам „ по поръчка ”, когато аз желая. Тази вяра „ по поръчка ” днес е най-разпространеното нещо. Тоест една религия, която се употребява, само че без нематериалност и посвещение. Във всеки миг мога да Го оставя и да върша каквото си желая. Това положение се назовава младенчество. Сякаш имаш един доста първокласен и мощен автомобил, който може и да лети и да плува в морето, само че ти не знаеш по какъв начин да го използваш. Затова казваш: „ Не е ли по-добре да имам велосипед? Да виждам автомобила, да го лъскам, само че в случай че вляза вътре и се получи някакъв проблем? Понеже не зная какво е и не мога да го употребявам както би трябвало, оставам върху велосипеда “. Понякога върху магарето, дори не и върху велосипед. Това също е едно себелюбиво придвижване, което ме държи в младенчество. Тук съществува една разлика:

Така и ние, докле бяхме невръстни, бяхме поробени под стихиите на света

Тоест поробени на всичко това, което светът счита за драгоценно, лайфстайлът, който нарекохме дедстайл (игра на думи от британски – lifestyle (начин на живот)-deathstyle (начин на смърт) – бел. ред). Казвали сме, че желанието ми постоянно е предпочитание за другия, другият да ме признае. Следователно аз желая каквото другият желае, тъй като няма различен метод да бъда приет от него. Не мога да го обикна, желая да бъда приет от него, т.е. искам каквото той желае. Така в списанията за коли един от критериите да си купиш автомобил е до каква степен притегля погледи на пътя.

Искаме това, което другият желае, поробени сме в желанието на другия, по тази причина, мразейки един други, другият е моят пъкъл, което значи непрекъснато да върша каквото той желае. Вижте младите от Лицея, от университета, всички са облечени по еднакъв метод, някой би трябвало да им каже, че не им отива, само че никой не го споделя и всички се усещат свободни, до момента в който всички вършат едно и също и никой не смее да направи нещо по-различно! И назовават това независимост. Следваш желанието на другия, при всеки един избор. Ще намериш другарка, тъй като другите имат! Ще намериш другар, тъй като другите имат, ще правиш едно, второ, трето, тъй като другите са по този начин, ще носиш това, ще ядеш това, ще приказваш по този начин! И в случай че срещнат един поп да им каже нещо по-различно, споделят: „ Аз желая да съм свободен! “ От какво да си свободен? Роб си, от от горната страна до долу.

Затова в общества със мощно изразен индивидуализъм хората усещат повече самотност и меланхолия. В британското общество дамите не си наподобяват между тях, както са дамите в Гърция, където всички са едни и същи! Видял си една – видял си всички! Там, тъй като съществува мощен индивидуализъм и себезатваряне, не си наподобяват толкоз доста между тях.

Мъченикът е зрял, ние сме младенци. Мъченикът е задоволително зрял, по тази причина и е свят. Не мъченичеството прави светостта –  мъченичеството изявява светостта. Светостта поражда мъченичеството. И даже да няма гонение, всеки светец е страдалец, тъй като се занимава с хаоса и духовното младенчество на всички хора и няма право да ги съкруши. Защо не го прави? Защото духовният човек няма права, както споделя св. Паисий. Този който страда, няма права в този живот. От момента, в който излизаш от хаоса и духовното младенчество, се занимаваш непрекъснато хаоса и духовното младенчество на другия. Това е страдалчество на съвестта, тъй като не можеш да погребеш другия жив, както би желал ветхият човек, нямаш това право. Защо? Защото Бог не го прави. Бог за какво не го прави? Защото на всички места съществува това младенчество като фундаментален проблем на индивида. Светците са зрели и непрекъснато виждат Божието царство. Затова, когато гонителят им споделя:

– Ще ти отнемем живота!

Мъченикът се смее:

– Животът ми? Какъв живот? Какво приказваш в този момент? Видях това, което видях, пребивавам това, което пребивавам (т.е. Бога). Час по-рано да свърши всичко!

Вярата е познание, светецът знае Бога, както вие знаете, че другите съществуват. Светецът не споделя: „ Казваш, че  Бог съществува? Една висша мощ? “ И по този начин, не съществува нито висша, нито низша, нито междинна мощ, съществува действителността на Бога. Ако съществува за теб, не си младенец във вярата, в случай че не съществува, си младенец. Ако започнеш да я живееш и виждаш, тогава узряваш, и когато човек узрее, върви към страдалчество, по натурален път – страдалчество на работа, в фамилията, в обществото, само че това страдалчество е блажено положение. Виждали ли сте трагичен светец? След като даже през днешния ден черпим от насладата на светците. Помните историята със света великомъченица Евфимия, която се явила на стареца Паисий. Тя какво му споделя? Имаме тези велики неща, които са ужасно откровени. Тези мъчения не са нищо – му споделя. Дори съжалявала, че нямало още.

И по този начин, светецът е триждиблажен сега на мъченията, тъкмо в оня миг, в който никой от нас не би желал да е на неговото място, в оня миг съществува това самодоволство, тъй като има голямото Божие признание. Колкото по-големи са мъченията за човешката природа, толкоз по-велико е откровението, което получава в оня миг. И съществува цялата тази голяма мъдрост, логика и действителността на Бога и безконечен живот, който в този момент стартира. Не съществува вече живот и смърт в оня момент, не съществува болежка, нищо друго не съществува. В началото съществуват всички заплашванията, цялата човешка мъка, само че и най-после няма нищо от това.

Следователно светецът не се терзае, до момента в който ние с нашата младенческа мъдрост непрекъснато се терзаем.

Идват хора да ти приказват против вярата и се терзаят. На един от тях споделих:

– Покажи ми малко от насладата си.

И ме гледаше учуден. Къде е насладата? Мъка съществува.

Когато споделяме тъга, нямаме поради кръст. Мъката е тъга, всички имаме страдания, кръст нямаме. Кръст става от момента, когато реша да го претърпя поради Христос и както Христос. Да дам образец – една крива съпружеска връзка, крив мъж, крива жена, криви деца. Завчера ми се обади една госпожа и ми сподели:

– Помолете се, тъй като у дома духат прекалено много бофорти (мерна единица за силата на вятъра)!

И желаех да ѝ кажа, само че рекох да не го споделям: Искате ли да измененията всички към вас?

Както постъпваме, единствено страдания теглим. Какво би направил Христос на мое място? Какво би направил ап. Павел? Когато претърпя нещо поради Христос, тогава това става кръст. Мъката става кръст и тук има право да се намеси благодатта и да направи невероятни неща, които не можете да си визиите. Бог тогава може да работи. Само тогава. Тоест не мога да отида на сафари и да „ взема ” Бог с мен. Както правили кръстоносците, които желали да очистят целия свят, да спасят Йерусалим и най-после създали огромни закононарушения. Искам да кажа, че кръстоносният поход, това да използваш Бога не значи, че Бог участва, Бог стартира да участва от момента, в който ще направиш тази персонална жертва поради Него. Не споделя ли по този начин св. Серафим Саровски? Да вършиш добродетели не на смешка, а поради Христос. Отвъд твоята логичност, която ти споделя, че нещата са сложни, имаш стопански проблеми, събирай пари, не мърдай оттова, където си! Но Христос споделя друго: свобода от всичко, равнодушие от всички; да притежаваш като че ли нищо нямаш и т. н.

Логиката какво споделя? Да огранича другия, да ми бъде на разположение, да прави това, което желая. Децата ми да ме съставляват, да ме величаят, да ме славят. И идва действителността на Бога и споделя: „ остави другия да се възпълни като персона, да узрее, да ти е признателен за твоето наличие и по този начин печелиш и него “. Но това е кръст. Кръстът е да разреша на другия да бъде посредствен.

Източник със съкращения:
Картина: Михаил Васильевич Нестеров, „ Несение Креста “, 1924, Государственная Третьяковская галерея, Москва, art-nesterov.ru